Каквото дойде (2009)

Ексцентричният нюйоркчанин Борис (Лари Дейвид) среща наивно, хубаво, но напълно невъзпитаното според него момиче Мелъди (Ивън Рейчъл Ууд), дошло от провинцията, за да завладее Ню Йорк. Неговият апартамент много й пасва, а и тя самата се оказва, че също пасва на героя в известен смисъл. Трудно е да се повярва, но героите се впускат в абсолютно невероятни, нереалистични романтични приключения. Но тогава роднините от юг идват в Ню Йорк. В живота на Борис, преди това спокоен и премерен, започват объркващи и не винаги разбираеми ситуации, в които се замесени негови приятели, от които изглежда е невъзможно да се измъкнат…

——————————————————————————————————–

Повечето от интелигентните и широкоскроени зрители изпитват към Уди Алън необикновенна топлина и съпричастност. Именно на това ниво възниква и всяко възприятието при досег с всеки негов нов филм. Или се потапяш в него всеки път с глава и изплуваш целият искрящ от емоции, или правиш тъжна физиономия, протягаш се и си казваш “добре, добре, но нещо май не разбрах”. Понякога ти се струва, че Уди има специална магическа пръчка, с която идва на снимачната площадка, очарова всички наоколо и те просто започват да живеят историята, която са дошли да снимат. И никакви префърцунени сценарии, постановки, филмови трикове или класическото “не вярвам, че това може да се случи!” Така се получава в края на краищата – фино, силно, странно, страстно, жизнено и не много, но със сигурност блестящо и разпознаваемо. Все пак авторът е един от най-разпознаваемите режисьори в работата си. Той наистина е филмов художник и лентите му се харесват, защото можеш да видиш цинизъм около почти всеки човек, но въпреки това да повярваш в чудеса, които той може да сътвори. Особено в чудото на човешкото общуване. Гледайте, общувайте, усещайте, потапяйте се  в живота като в уютно убежище, правете каквото трябва, пък… каквото дойде. Защото накрая всичко пак ще бъде с щастлив край (поне такава идея ще ви хрумне след гледане).