Почти нормален (2015)

Ейб Лукас (Хоакин Финикс) е професор по философия в екзестенциална криза. Но желанието му за живот неусетно започва да се завръща след като се запознава отблизо с Джил (Ема Стоун) – най-добрата му студентка, с която прекарват толкова време заедно, че накрая гаджето й я зарязва. Докато веднъж вечерят заедно, двамата дочуват случаен разговор между непознати и  жена, която ще изгуби попечителството върху децата си заради корумпиран съдия. Усещащият отново вкуса на живота Ейб решава, че не може да допусне подобна несправедливост. А за да я предотврати, трябва да убие съдията…

———————————————————————————————————-

И в този филм Уди Алън продължава да изследва с присъщата си страст човешките слабости, увлечения и заблуди. Лентата е блестяща реплика към Достоевски, а Алън е сред най-добрите му познавачи. Може да се каже, че е обсебен от него и Толстой. Затова зад съвременния сюжет се крие дълбочината на руските класици и техният висок морализъм. Но както обикновено Алън не размахва пръст. Скрит е зад сюжета и героите си и оставя на преден план да изпъкне човешкият избор в най-трудна ситуация – любимата му заигравка с несъвършения човешки род. Във всичките си филми досега режисьорът търси едно-единствено нещо – отговор на въпроса доколко любовта изкривява човешкия поглед, честността, почтеността и пречи ли на вземането на правилни решения. Влюбените във филмите на Уди традиционно са заслепени и не виждат очевидното до мига на шокиращото си отрезвяване. “Почти нормален” има същия морален заряд и по начин, достоен за Достоевски, проследява действията на убиец и на влюбените в него невинни същества. Началото не предвещава края, Алън, както винаги, успява да поднесе съвършена изненада на финала и да разтърси зрителя с неочаквания си морален ъгъл. Хоакин Финикс и Ема Уотсън правят тази задача още по-лесна, оставяйки се да бъдат режисирани от ненадминатия майстор. Филмът е изпипан до най-дребните детайли, както винаги е с нисък бюджет но с диалог, достоен за изучаване в университет. Няма излишни сцени, жестове или думи – цялата механика е впрегната в идеята и всичко се нарежда като детски пъзел. “Почти нормален” носи и другата отличителна черта на Уди Алън като режисьор – второстепенните му герои не отстъпват на главните по своята релефност и роля в цялото.